Голямата българска писателка Здравка Евтимова: Писането е моята свобода
Здравка Евтимова е българска писателка, родена в Перник през 1959 година Сборници с разкази на писателката са оповестени в Гърция, Канада, Израел, Франция, Италия, Китай и други Разказът " Кръв от къртица " от 1 януари 2019 година е включен в учебниците за образование по британски език за гимназиите в Дания и в учебник за преподаване познания по литература за осми клас в Съединени американски щати.
Три нейни романа: " Sinfonia Bulgarica " [ " Четвъртък " ], " Божество на предатели " и " В града на насладата и мира ", както и пет сборника с разкази са оповестени в Съединени американски щати. Един от тях - " Някой различен " ( " Somebody Else " ), 2004 година MAG Press, е номиниран за американската премия Pushcart 2005 година и спечелил премията книга от одобрен създател на издателство MAG Press през 2005 година
Два нейни романа " Sifonia Bulgarica " [ " Четвъртък " ] и " Една и съща река " са оповестени в Италия и Македония. Романът " Четвъртък " е оповестен в Китай и Сърбия.
Три нейни сборника с разкази са оповестени във Англия. Един от тях " Невъзможно синьо " (Impossibly Blue) печели премия на издателството за най-хубава книга на годината за 2013 година Разказът ѝ " Твоят ред " е включен в антологията " Утопия 2005 – Десет писатели от целия свят ". Разказът ѝ " Васил " е един от десетте разкази, спечелили в състезанието за пай роман от целия свят на радио BBC, Лондон за 2005 година
Писателката беседва с репортера ни Велина Велинова за какво думите за нея са като цигарите за пушача.
Г-жо Евтимова, кой е обичаният Ви роман от всички, които сте написали?
Обичам всичките си разкази. Разказът е като човек, като посетител, освен това - натрапен. Тогава е най-красиво, когато идва при Вас като вятър или градушка. Смътно помня наличието на разказите си, по тази причина ми е мъчно да ги разказвам отново. Помня обаче чувствата, които са ги родили.
Как идва при Вас вдъхновението?
Свободното време е моето ентусиазъм. Ставам заран в 5 и 30 и се прибирам в Перник към 20 часа. За какво ентусиазъм може да приказва човек, който се е трудил доста настойчиво и съсредоточено денем? Писането е моята независимост, времето, в което мога да се усещам радостна и тъжна, щастлива.
Обичам да работя нощем, когато всички вкъщи спят. Спя доста малко, което много вреди на здравето, само че от дълги години съм привикнала на този темп. Когато всичко е безшумно, човек е като че на друга планета. Телефонът ми не звъни, не мисля, че би трябвало да платя налозите или какво да купя за семейството.
Кой от разказите Ви е било най-труден за основаване?
Този въпрос е доста сложен, тъй като не мога да накарам роман да пристигна при мен принудително. То е като другарството – не можете да накарате човек принудително да Ви стане другар. Дори когато съм доста изморена, отново ми е хубаво да пиша. Ако усетя, че даден роман не върви, споделям: " Стоп, ти не си моят другар, моят роман " и го оставям. Когато пиша, се чувствам по този начин, като че ли отивам в къща, където има хора. Там слушаш, виждаш ги, заживяваш с тях, боледуваш с тях, празнуваш с тях. Умираш и се раждаш с тези хора. Може би те са отзвук от случилото се денем.
Провокират ли Ви към писане ежедневни случки?
Да, само че ми вършат усещане не толкоз хората, колкото откъслечни думи. Може да е нещо доста малко, да вземем за пример скоро чух една жена да споделя " трамвай номер 5 ". Толкова прелестно ми стана, спомних си по какъв начин съм се качвала все от задната врата, с цел да сипвам вода от Княжево. Така се случват разказите. Изникват чувства, мемоари, мисли за хора, които може да бъдат свързани с места и предмети, само че може и да се появяват просто по този начин – като малко преваляване.
Пиша от доста години по този метод, не се възнамерявам по какъв начин тъкмо се случва това. Разказът е като цигарата за пушача – разказвачът не мисли: " Сега от тази велика концепция ще се роди страховит роман! " Писането за мен е като цигарите, може да бъде и недостатък, тъй като вместо човек да се наспи, написа. Хората към мен не всеки път са доста удовлетворени от това, че у дома свети до късно.
Пишете ли на открито?
Няма никакво значение къде съм, докато пиша, стига да нямам неотложна задача в този миг. При мен е както при 99% от хората – всички задания са незабавни! Децата ми към този момент са огромни, само че внучките ми постоянно са при мен през почивните дни. Освен това тогава ми звъни телефонът, постоянно нещо се изисква от мен – да предам превод, да се срещна с някого... Необходима е подготовка, тъй като не трябва да подведеш другите. Разказът, въпреки това, е независимост. Той е живот, който е непредсказуем, чудноват, доста сложен от време на време.
Защо да е сложен?
Заради всички пропасти, които би трябвало да заобикаляме в живота си, в които постоянно попадаме. Разказът е като човек, който живее в днешния ден и се изправя пред тези пропасти.
Защо сте избрали да пишете най-вече разкази, а не в други жанрове?
Заради лимитираното време. Ако печеля престой в писателска резиденция, където да имам един свободен месец разполагаем, бих почнала да пиша разказ. При всички случаи диря писането като водата - представете си, че не сте пили вода 3-4 часа, а сте яли нещо солено. Когато се доберете до вода, е хубаво, нали? Това е опцията да останеш самичък с преносимия компютър си. После каквото сабя покаже.
Препрочитате ли разказите си?
В хода на писане не се връщам да прелиствам това, което към този момент съм написала. Тъй като не виждам добре, постоянно се случва да натисна неверни клавиши. После, когато разказът е подготвен и седна да чета, откривам, че тук-там не разбирам какво съм желала да кажа. Това пък е другото ми наслаждение – стартирам да се чудя, да изобретявам разнообразни разновидности... То е като да ядеш шоколад.
Съветвате ли се с сътрудници?
Когато считам, че разказът е подготвен, го чета доста пъти, с цел да го усетя. Бих загатнала трима души, на които имам вяра. Става дума за издателката ми Божана Апостолова и литературният критик Митко Новков и професор Миглена Николчина. Дори да ми дадат рекомендации обаче, незабавно сядам да пиша, – сърбят ме ръцете и върша нещо, в което умишлено издълбавам и копая в " грешката ", уголемявам я като вулкан, и насладата от това е в действителност светла.
Защо тогава търсите рекомендация?
За да чуя какъв е усетът на другите към това, което съм направила. Запазвам копие на книгата за себе си, в което не приглаждам минусите на текстовете си, по този начин ми е щастливо – със слабостите и раните, не мога да обясня за какво. Писането постоянно ми носи лекост, даже написаното да е тъжно.
Как мрачната история може да Ви донесе позитивна страст?
Не става дума за позитивна страст. Ако човек го боли коляното, да речем, изпитва облекчение, когато го разтрие. По същия метод писането за тъжни хора, за неща, които не са приятни, е допиране до болно място.
Целта Ви да излекувате болката ли е?
Не зная дали може да има лекуване – може би няма - само че се пробвам да понижа болката. Тя е това, което ме е притиснало, прегазило, подиграло ме е. Когато го опиша, имам възприятието, че не съм разрешила унижението да ме пречупи. Дори да съм била пречупена, когато го оставя в компютъра си, чувствам, че не съм се предала най-малко в мислите си. А в случай че човек не се предава в съзнанието си, в себе си, той не е лесна цел, не е цел изобщо.
Кои писатели Ви въодушевяват?
От доста дребна татко ми, който беше електротехник, четеше на мен и брат ми разказите на Йовков, доста ги обичаше. " По-малката сестра " знаеше съвсем наизуст. Този роман ми е обичан, както и " Песента на колелетата ". Прекланям се пред това, че Йовков трансформира безнадеждността в излаз от болката.
Какво имате поради?
Това е майсторът – оставя в кръвта на читателите си чувството, че те са по-големи от безнадеждността. Никога няма да престана да диря Йовков. Опитвала съм се да го чета на своите деца по този начин, както ни го четеше татко ни, само че доста са се натъжавали от разказите. Баща ми очевидно е бил доста по-голям занаятчия от мен в четенето. Той успяваше да ни вдъхне убеденост, че нещастието е нещо естествено, само че и краткотрайно. Това, че днес не се усещаме добре, не значи, че на следващия ден няма да успеем да сътворим такава " Песен на колелетата ", която да дава наслада на хората към нас. Големият занаятчия може да трансформира тъгата във вход към щастието.
Посещавате ли изложения, кино, театрални постановки? Играят ли те роля за построяването Ви като създател?
Обичам да отивам на изложения, извънредно доста се удивлявам на майсторството на художника да сътвори картината и да извърши пространството към нея с живот, да те притегли да я наблюдаваш дълго. Обичам Иван Айвазовски, Ненко Балкански, Владимир Димитров-Майстора. Когато навестявам разнообразни градове по света, постоянно отивам в галерии. Билетът за вход може да коства 50 евро – закупувам си го съвсем постоянно.
Има една картина - " Падането на Икар " от Бройгел, която е с толкоз славна история, само че не ми сътвори това настръхване като други платна, които съм виждала. Може да е творба на напълно незнаен създател, а да ми влияе надълбоко и мощно. Не диря ентусиазъм в изложбената зала – просто картините ми носят наслада.
На кино не вървя, тъй като не обичам да заставам затворена в зали. Предпочитам да виждам филми у дома. Много пъти са ме канили да напиша сюжет за кино, само че не съм успявала. Помня обаче кино лентата " Амадеус " на Милош Форман - мощен, хубав! Може би в случай че не бях затворена по 10 часа в офис, стоенето на закрито в киното щеше да бъде наслаждение. Когато не съм на работа, нуждая се от пространство към себе си. Затова и вървя в Старо село до Радомир, където сея дървета.
Какво е мнението Ви за аудиокнигите?
Много съм се запалила по тях. Купувам такива, които са предиздвикали света да се замисли: " Нюйоркска трилогия " на Пол Остър, " Невидимите градове " на Итало Калвино, " Ема " на Джейн Остин. Слушам доста на британски и с практическа цел – сама превеждам разказите си на този език и аудиокнигите ми оказват помощ. Писането на британски обаче не мога да сравня с писането на български – на родния език то е полет към щастието.
Казват, че писателите обичат самотата. Доставят ли Ви наслаждение обществените контакти?
Сутрин пътувам във влака към час. Група приятелки сме, постоянно доста се веселя да ги видя – те като мен работят всекидневно, с цел да си заплащат сметките, налозите, храната и какво ли не. Зная историите на децата и фамилиите им, чувам препоръките на тези работливи, мъдри дами. В службата също имам няколко доста близки другари, с които обичам да беседвам. Допадат ми обществените контакти, само че в стеснен кръг. Не ме притегля да участвам на огромни купони, хубаво ми е да срещам малко хора, с цел да мога да обърна внимание на всеки от тях. Това признавам за пръв път.
Освен това на огромни сбирки се пие, а аз напълно умишлено съм се борила да не попадна под властта на алкохола. Баща ми, като всеки уважаващ себе си перничанин, пиеше много и аз се заклех, че няма да го върша и ще се омъжа за човек, който не пие. Добре, че се случи по този начин. Никога не ми е харесвало да се веселиш шумно. Смятам го за изгубено време, а може би не е по този начин.
Кой е най-големият Ви триумф и кой - най-сериозният крах в живота?
Най-големият ми крах е, че не обичам огромните компании. Винаги съм се опитвала да си наложа да ги харесам, само че не съм съумяла. Бих била съгласна да превеждам някой тежък контракт, изключително в частта за финансовите искания, вместо да отивам на места с доста хора. Дори когато се съберат фамилиите на двамата ми синове и щерка ми, е тестване за мене. Предпочитам да виждам всяко от трите фамилии поотделно, с цел да мога да им се насладя.
Най-големият ми триумф би бил, в случай че най-малко едно от внучетата ми стане доктор, единствено че същински – със сърце да се бори против страданието, да помогне на другите, да изтръгне пациентите си от болката и да ги върне на ярко в живота.
Многократно в диалога споменавате болката и страданието. Какво място имат те във Вашия живот?
Те раждат блян територията на болката да се редуцира. В всекидневието си се стремя да не се трансформирам в част от проблемите на хората, а в случай че мога, да оказа помощ практично, не на думи. Може да е с нещо доста дребно. Например, когато човек е закъсал и има потребност от 100 лева, ще му ги дам – да ми ги върне, когато може. Писането няма нищо общо с това, то е живот самичък за себе си, само че в случай че може да помогне на някого, бих била най-щастлива. Човек в никакъв случай не знае какво ще се получи и защото аз обичам да зная, върша на практика стъпки, с цел да оказа помощ. Например - имам въже за изтегляне и в случай че видя някой закъсал с кола, ще спра и ще го изтегля.
На мен самата ми се е случвало да се нуждая от помощ - да вземем за пример в Старо село, когато нося една огромна бензинова помпа и мъжът ми не е с мен. Тогава виждам да паркирам колата си покрай рекичката, с цел да не се постанова да нося. Случва се обаче да не мога да я изкарам колата, заседнала в тинята! Един комшия ми е помагал два пъти, на третия ми сподели: " Нема да те изкарам, седи там и се научи, че повече не требва да вървиш там! " (смее се).
Една огромна кола обаче спря при мен и от нея излязоха две големи момчета с татуси, с плещи колкото куфари! Казвам им: " Закъсах! ", а те: " Къде бе, лелче? " Дойдоха, хванаха моята кола и я подвигнаха! Мутри ли бяха или не, не знам, само че ми помогнаха. Предложих им: " Нека ви почерпя, имам ракия ", а те ми споделиха: " Гледай си дърветата, един ден, като дадат плод, ще ни черпиш! " Помислих, че ще ме удавят или оберат, а те ме измъкнаха от калта. Научила съм се, че не би трябвало да осъждам за хората по митовете, които го обгръщат. Гледай и бъди свястна с индивида пред тебе – по този начин си споделям.
Като става дума за страдалчество - вярваща ли сте?
Да, бях безбожник, само че през 2006 година откриха незлокачествен израстък на мозъка на огромния ми наследник. Тогава той учеше медицина. Правиха му интервенция 18 часа в Германия. На 26 октомври – Димитровден, одобрих християнството. Кръсти ме отец Димитър от българската черква в Брюксел. Тогава бях на 47 година Синът ми приключи медицина, ожени се, има две деца, в този момент е основен доктор в Олница близо до Дюселдорф. Вярата тогава доста ми оказа помощ, имам я и до през днешния ден. Именно тя ме подсеща да върша дребни добрини като това, да станеш и да отстъпиш място на изтощен човек във влака. Малкото положително озарява деня.
Интервю на Велина Велинова
Три нейни романа: " Sinfonia Bulgarica " [ " Четвъртък " ], " Божество на предатели " и " В града на насладата и мира ", както и пет сборника с разкази са оповестени в Съединени американски щати. Един от тях - " Някой различен " ( " Somebody Else " ), 2004 година MAG Press, е номиниран за американската премия Pushcart 2005 година и спечелил премията книга от одобрен създател на издателство MAG Press през 2005 година
Два нейни романа " Sifonia Bulgarica " [ " Четвъртък " ] и " Една и съща река " са оповестени в Италия и Македония. Романът " Четвъртък " е оповестен в Китай и Сърбия.
Три нейни сборника с разкази са оповестени във Англия. Един от тях " Невъзможно синьо " (Impossibly Blue) печели премия на издателството за най-хубава книга на годината за 2013 година Разказът ѝ " Твоят ред " е включен в антологията " Утопия 2005 – Десет писатели от целия свят ". Разказът ѝ " Васил " е един от десетте разкази, спечелили в състезанието за пай роман от целия свят на радио BBC, Лондон за 2005 година
Писателката беседва с репортера ни Велина Велинова за какво думите за нея са като цигарите за пушача.
Г-жо Евтимова, кой е обичаният Ви роман от всички, които сте написали?
Обичам всичките си разкази. Разказът е като човек, като посетител, освен това - натрапен. Тогава е най-красиво, когато идва при Вас като вятър или градушка. Смътно помня наличието на разказите си, по тази причина ми е мъчно да ги разказвам отново. Помня обаче чувствата, които са ги родили.
Как идва при Вас вдъхновението?
Свободното време е моето ентусиазъм. Ставам заран в 5 и 30 и се прибирам в Перник към 20 часа. За какво ентусиазъм може да приказва човек, който се е трудил доста настойчиво и съсредоточено денем? Писането е моята независимост, времето, в което мога да се усещам радостна и тъжна, щастлива.
Обичам да работя нощем, когато всички вкъщи спят. Спя доста малко, което много вреди на здравето, само че от дълги години съм привикнала на този темп. Когато всичко е безшумно, човек е като че на друга планета. Телефонът ми не звъни, не мисля, че би трябвало да платя налозите или какво да купя за семейството.
Кой от разказите Ви е било най-труден за основаване?
Този въпрос е доста сложен, тъй като не мога да накарам роман да пристигна при мен принудително. То е като другарството – не можете да накарате човек принудително да Ви стане другар. Дори когато съм доста изморена, отново ми е хубаво да пиша. Ако усетя, че даден роман не върви, споделям: " Стоп, ти не си моят другар, моят роман " и го оставям. Когато пиша, се чувствам по този начин, като че ли отивам в къща, където има хора. Там слушаш, виждаш ги, заживяваш с тях, боледуваш с тях, празнуваш с тях. Умираш и се раждаш с тези хора. Може би те са отзвук от случилото се денем.
Провокират ли Ви към писане ежедневни случки?
Да, само че ми вършат усещане не толкоз хората, колкото откъслечни думи. Може да е нещо доста малко, да вземем за пример скоро чух една жена да споделя " трамвай номер 5 ". Толкова прелестно ми стана, спомних си по какъв начин съм се качвала все от задната врата, с цел да сипвам вода от Княжево. Така се случват разказите. Изникват чувства, мемоари, мисли за хора, които може да бъдат свързани с места и предмети, само че може и да се появяват просто по този начин – като малко преваляване.
Пиша от доста години по този метод, не се възнамерявам по какъв начин тъкмо се случва това. Разказът е като цигарата за пушача – разказвачът не мисли: " Сега от тази велика концепция ще се роди страховит роман! " Писането за мен е като цигарите, може да бъде и недостатък, тъй като вместо човек да се наспи, написа. Хората към мен не всеки път са доста удовлетворени от това, че у дома свети до късно.
Пишете ли на открито?
Няма никакво значение къде съм, докато пиша, стига да нямам неотложна задача в този миг. При мен е както при 99% от хората – всички задания са незабавни! Децата ми към този момент са огромни, само че внучките ми постоянно са при мен през почивните дни. Освен това тогава ми звъни телефонът, постоянно нещо се изисква от мен – да предам превод, да се срещна с някого... Необходима е подготовка, тъй като не трябва да подведеш другите. Разказът, въпреки това, е независимост. Той е живот, който е непредсказуем, чудноват, доста сложен от време на време.
Защо да е сложен?
Заради всички пропасти, които би трябвало да заобикаляме в живота си, в които постоянно попадаме. Разказът е като човек, който живее в днешния ден и се изправя пред тези пропасти.
Защо сте избрали да пишете най-вече разкази, а не в други жанрове?
Заради лимитираното време. Ако печеля престой в писателска резиденция, където да имам един свободен месец разполагаем, бих почнала да пиша разказ. При всички случаи диря писането като водата - представете си, че не сте пили вода 3-4 часа, а сте яли нещо солено. Когато се доберете до вода, е хубаво, нали? Това е опцията да останеш самичък с преносимия компютър си. После каквото сабя покаже.
Препрочитате ли разказите си?
В хода на писане не се връщам да прелиствам това, което към този момент съм написала. Тъй като не виждам добре, постоянно се случва да натисна неверни клавиши. После, когато разказът е подготвен и седна да чета, откривам, че тук-там не разбирам какво съм желала да кажа. Това пък е другото ми наслаждение – стартирам да се чудя, да изобретявам разнообразни разновидности... То е като да ядеш шоколад.
Съветвате ли се с сътрудници?
Когато считам, че разказът е подготвен, го чета доста пъти, с цел да го усетя. Бих загатнала трима души, на които имам вяра. Става дума за издателката ми Божана Апостолова и литературният критик Митко Новков и професор Миглена Николчина. Дори да ми дадат рекомендации обаче, незабавно сядам да пиша, – сърбят ме ръцете и върша нещо, в което умишлено издълбавам и копая в " грешката ", уголемявам я като вулкан, и насладата от това е в действителност светла.
Защо тогава търсите рекомендация?
За да чуя какъв е усетът на другите към това, което съм направила. Запазвам копие на книгата за себе си, в което не приглаждам минусите на текстовете си, по този начин ми е щастливо – със слабостите и раните, не мога да обясня за какво. Писането постоянно ми носи лекост, даже написаното да е тъжно.
Как мрачната история може да Ви донесе позитивна страст?
Не става дума за позитивна страст. Ако човек го боли коляното, да речем, изпитва облекчение, когато го разтрие. По същия метод писането за тъжни хора, за неща, които не са приятни, е допиране до болно място.
Целта Ви да излекувате болката ли е?
Не зная дали може да има лекуване – може би няма - само че се пробвам да понижа болката. Тя е това, което ме е притиснало, прегазило, подиграло ме е. Когато го опиша, имам възприятието, че не съм разрешила унижението да ме пречупи. Дори да съм била пречупена, когато го оставя в компютъра си, чувствам, че не съм се предала най-малко в мислите си. А в случай че човек не се предава в съзнанието си, в себе си, той не е лесна цел, не е цел изобщо.
Кои писатели Ви въодушевяват?
От доста дребна татко ми, който беше електротехник, четеше на мен и брат ми разказите на Йовков, доста ги обичаше. " По-малката сестра " знаеше съвсем наизуст. Този роман ми е обичан, както и " Песента на колелетата ". Прекланям се пред това, че Йовков трансформира безнадеждността в излаз от болката.
Какво имате поради?
Това е майсторът – оставя в кръвта на читателите си чувството, че те са по-големи от безнадеждността. Никога няма да престана да диря Йовков. Опитвала съм се да го чета на своите деца по този начин, както ни го четеше татко ни, само че доста са се натъжавали от разказите. Баща ми очевидно е бил доста по-голям занаятчия от мен в четенето. Той успяваше да ни вдъхне убеденост, че нещастието е нещо естествено, само че и краткотрайно. Това, че днес не се усещаме добре, не значи, че на следващия ден няма да успеем да сътворим такава " Песен на колелетата ", която да дава наслада на хората към нас. Големият занаятчия може да трансформира тъгата във вход към щастието.
Посещавате ли изложения, кино, театрални постановки? Играят ли те роля за построяването Ви като създател?
Обичам да отивам на изложения, извънредно доста се удивлявам на майсторството на художника да сътвори картината и да извърши пространството към нея с живот, да те притегли да я наблюдаваш дълго. Обичам Иван Айвазовски, Ненко Балкански, Владимир Димитров-Майстора. Когато навестявам разнообразни градове по света, постоянно отивам в галерии. Билетът за вход може да коства 50 евро – закупувам си го съвсем постоянно.
Има една картина - " Падането на Икар " от Бройгел, която е с толкоз славна история, само че не ми сътвори това настръхване като други платна, които съм виждала. Може да е творба на напълно незнаен създател, а да ми влияе надълбоко и мощно. Не диря ентусиазъм в изложбената зала – просто картините ми носят наслада.
На кино не вървя, тъй като не обичам да заставам затворена в зали. Предпочитам да виждам филми у дома. Много пъти са ме канили да напиша сюжет за кино, само че не съм успявала. Помня обаче кино лентата " Амадеус " на Милош Форман - мощен, хубав! Може би в случай че не бях затворена по 10 часа в офис, стоенето на закрито в киното щеше да бъде наслаждение. Когато не съм на работа, нуждая се от пространство към себе си. Затова и вървя в Старо село до Радомир, където сея дървета.
Какво е мнението Ви за аудиокнигите?
Много съм се запалила по тях. Купувам такива, които са предиздвикали света да се замисли: " Нюйоркска трилогия " на Пол Остър, " Невидимите градове " на Итало Калвино, " Ема " на Джейн Остин. Слушам доста на британски и с практическа цел – сама превеждам разказите си на този език и аудиокнигите ми оказват помощ. Писането на британски обаче не мога да сравня с писането на български – на родния език то е полет към щастието.
Казват, че писателите обичат самотата. Доставят ли Ви наслаждение обществените контакти?
Сутрин пътувам във влака към час. Група приятелки сме, постоянно доста се веселя да ги видя – те като мен работят всекидневно, с цел да си заплащат сметките, налозите, храната и какво ли не. Зная историите на децата и фамилиите им, чувам препоръките на тези работливи, мъдри дами. В службата също имам няколко доста близки другари, с които обичам да беседвам. Допадат ми обществените контакти, само че в стеснен кръг. Не ме притегля да участвам на огромни купони, хубаво ми е да срещам малко хора, с цел да мога да обърна внимание на всеки от тях. Това признавам за пръв път.
Освен това на огромни сбирки се пие, а аз напълно умишлено съм се борила да не попадна под властта на алкохола. Баща ми, като всеки уважаващ себе си перничанин, пиеше много и аз се заклех, че няма да го върша и ще се омъжа за човек, който не пие. Добре, че се случи по този начин. Никога не ми е харесвало да се веселиш шумно. Смятам го за изгубено време, а може би не е по този начин.
Кой е най-големият Ви триумф и кой - най-сериозният крах в живота?
Най-големият ми крах е, че не обичам огромните компании. Винаги съм се опитвала да си наложа да ги харесам, само че не съм съумяла. Бих била съгласна да превеждам някой тежък контракт, изключително в частта за финансовите искания, вместо да отивам на места с доста хора. Дори когато се съберат фамилиите на двамата ми синове и щерка ми, е тестване за мене. Предпочитам да виждам всяко от трите фамилии поотделно, с цел да мога да им се насладя.
Най-големият ми триумф би бил, в случай че най-малко едно от внучетата ми стане доктор, единствено че същински – със сърце да се бори против страданието, да помогне на другите, да изтръгне пациентите си от болката и да ги върне на ярко в живота.
Многократно в диалога споменавате болката и страданието. Какво място имат те във Вашия живот?
Те раждат блян територията на болката да се редуцира. В всекидневието си се стремя да не се трансформирам в част от проблемите на хората, а в случай че мога, да оказа помощ практично, не на думи. Може да е с нещо доста дребно. Например, когато човек е закъсал и има потребност от 100 лева, ще му ги дам – да ми ги върне, когато може. Писането няма нищо общо с това, то е живот самичък за себе си, само че в случай че може да помогне на някого, бих била най-щастлива. Човек в никакъв случай не знае какво ще се получи и защото аз обичам да зная, върша на практика стъпки, с цел да оказа помощ. Например - имам въже за изтегляне и в случай че видя някой закъсал с кола, ще спра и ще го изтегля.
На мен самата ми се е случвало да се нуждая от помощ - да вземем за пример в Старо село, когато нося една огромна бензинова помпа и мъжът ми не е с мен. Тогава виждам да паркирам колата си покрай рекичката, с цел да не се постанова да нося. Случва се обаче да не мога да я изкарам колата, заседнала в тинята! Един комшия ми е помагал два пъти, на третия ми сподели: " Нема да те изкарам, седи там и се научи, че повече не требва да вървиш там! " (смее се).
Една огромна кола обаче спря при мен и от нея излязоха две големи момчета с татуси, с плещи колкото куфари! Казвам им: " Закъсах! ", а те: " Къде бе, лелче? " Дойдоха, хванаха моята кола и я подвигнаха! Мутри ли бяха или не, не знам, само че ми помогнаха. Предложих им: " Нека ви почерпя, имам ракия ", а те ми споделиха: " Гледай си дърветата, един ден, като дадат плод, ще ни черпиш! " Помислих, че ще ме удавят или оберат, а те ме измъкнаха от калта. Научила съм се, че не би трябвало да осъждам за хората по митовете, които го обгръщат. Гледай и бъди свястна с индивида пред тебе – по този начин си споделям.
Като става дума за страдалчество - вярваща ли сте?
Да, бях безбожник, само че през 2006 година откриха незлокачествен израстък на мозъка на огромния ми наследник. Тогава той учеше медицина. Правиха му интервенция 18 часа в Германия. На 26 октомври – Димитровден, одобрих християнството. Кръсти ме отец Димитър от българската черква в Брюксел. Тогава бях на 47 година Синът ми приключи медицина, ожени се, има две деца, в този момент е основен доктор в Олница близо до Дюселдорф. Вярата тогава доста ми оказа помощ, имам я и до през днешния ден. Именно тя ме подсеща да върша дребни добрини като това, да станеш и да отстъпиш място на изтощен човек във влака. Малкото положително озарява деня.
Интервю на Велина Велинова
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ